Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2011 22:02 - Да заживея човешки
Автор: breg Категория: Изкуство   
Прочетен: 809 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 06.12.2013 21:31


Цял живот съм харесвал, но напоследък неистово желая да скитам сам. Не по улиците – сред природата.  Да се откъсна от заобикалящото ме всеки ден. От света, до болка познат ми. От цикъла проблеми, в който съм завихрен и излизане няма.
Не, това не е бягане от действителността, от слабост, от желание да живея! С душата си чувствам, от опит зная, че ако успявам от време на време да забравям за нещата от живота, след като се завърна при тях, намирам по-правилни решения.
Та и тогава , така...
Късно след обяд, неочаквано заявих на жена ми, че тая нощ няма да съм си в къщи. Тя ме изгледа смаяно! „Ще спя в гората” – обясних и. „Бе, ти добре ли си?” – пита ме и ме чука с пръст по главата. „ Не, не съм добре, но като се върна, ще съм...” – заявявам и започвам да си събирам багажа.
Хляб, сирене, домати, чушки...Две одеяла... Друго ми не трябва. Колата е комби – цяла спалня има отзад.
Газ и след половин час съм там.
Поляна, след която започва борова гора. Слизам, въздъхвам свободно. Погледът ми се рее надалеч. Пред мен - невисоките хълмове на Верила, обрасли със смесена дъбова и борова гора. Зад мен , в далечината се синеят върховете на Рила. По средата – „Горно поле”. В него – моето село. Малко къщи се виждат от тук. Между мен и селото тече неголяма река – Джубрена. Зеленината от кордона, широки тополи – каваци, който я съпровожда, и пъстрите шарки, разхвърляни в полето, напомнят палитра на художник.
В полите на Рила се виждат наредени на малки интервали селца. От тук изглеждат като събрани на няколко места кошери.
А Рила... Зеленото най-отдолу преминава в тъмносиньо, изсветлява постепенно, за да се слее с цвета на небето и безкрайния Всемир.
Там някъде са скътани седемте езера, очите на планината. Намирам и Мусала в далечината. От тук изглежда по-нисък от близките върхове. Зрителна измама.
Полягам на зеления килим под мен и разпервам ръце и крака. Старая се да не мисля за нищо. Само за мускулите на тялото, които отпускам един по един...
Скоро изпадам в нетленно състояние. Като в просъница чувам шума на вятъра в клоните на боровете. И нищо друго... Времето е спряло.
Крясък на птица ме връща в действителността. Слънцето е на заник. Огрява в огненочервено близките хълмове, но поляната е вече в сянка.
Докато вечерям, съвсем се стъмва. Оправям си леглото в колата и съм готов за сън. Не съм свикнал толкова рано да заспивам, но нарочно не гледам часовника, за да излъжа съзнанието си.
И наистина, мисловния ми апарат скоро изключва.
Събуждам се отпочинал и пречистен. Нали знаеш как е, когато вземеш душ след умора? Водата , сякаш е отнесла умората и тялото е бодро и леко. Така се чувствам – силен и с желание да ходя, да ходя...
Това и правя. Намирам торбичка в колата и обикалям разпръснатите наоколо шипкови храсти. Скоро я напълвам и тръгвам по-надалеч. По черен път навлизам в дъбова гора. Листата вече падат и са постлали дебел килим под дърветата. В него краката потъват до глезените. Какво качество...
Слънцето е успяло да се издигне и в огрятите места на хълмовете е толкова приятно!  Лъчите му галят лицето ми нежно и успокояващо.
Тук таме намирам гъби – масловки, но нямам нагласа сега да събирам. Сега се радвам на сетивата си най-вече. Те бяха ожаднели за шепота на вятъра в дърветата, за преситения с кислород въздух, за милващите лъчи на Слънцето...
...Прибирам се, мечтаейки за деня, в който ще си построя колиба тук някъде. За деня, в който няма да имам часовник и ще забравя за графици, разписания.
И ще заживея човешки...





Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: breg
Категория: Изкуство
Прочетен: 29555
Постинги: 24
Коментари: 3
Гласове: 19
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031