Ей, голям патриотин е бай ви Рангел – да знаете! Що съм патил за доброто на наше село, ако взема да ви разправям, ръцете ми ще целувате и ще ме благославяте цял живот... Що ли? Слушайте тогава:

Тая есен се разболях. Кашлям, охкам..., мушне ме оттук, бодне ме оттам..., не ви е работа. И на Пешо кръчмарина, дето ме завлече миналата зима с цели пет лева, не го пожелавам!

Чаках ден, два да мине – не ще. Аз много, много с доктори не се занимавам, че са все сербез. Не дават една човешка дума да обелиш с тях. Едно си знаят, едно си баят – да не пиеш, да не пушиш... Абе, уж учени хора, а не им сече пипето – на кого ще харчи държавата тия ракии и тоя тютюн?

Но нейсе... Аз не ща да ида при доктора, но жената като викна над мене, като заоплаква на умряло... Щял съм да лежа болен цяла година, после щял съм да пукна и да я оставя сама вдовица, с пет деца на ръце... Кой щял да я прибере тогава нея, сиромашката...

Слушам я, слушам и си викам: права е жената, Рангеле! Я, върви в града да те видят докторите, па каквото е писано, това ще става...

То..., какво ли има да става, ама отидох. Слушаха ме, тупаха ме по гърба, по гърдите... Дишай, не дишай... Изредиха си всичките докторски мурафети. Накрая ми написаха рецептата и взех от аптеката половин торба лекарства. То, тия дето се гълтат, добре, ама имало и инжекции. С тях трябвало да ме лекува нашият доктор..., в селото де... Като си тръгнах, пишман станах! Толкова суха пара наброих, ако си бях лежал на село, стотинка нямаше да похарча. Нищичко не слагах в устата си!

Но както и да е... Минал си се , викам, Рангеле..., сега внимавай за нататък!

Още на другия ден взех шишенцата и отивам при доктора, да ми бие инжекциите. Почуквам и се ослушвам, дали ще се обади някой. Слагам ухо на вратата, слухтя..., нищо. По едно време се сетих, че с това ухо недочувам от дете още и си викам: Рангеле, Рангелееее..., с тоя акъл, за къде си! Човекът може три пъти да е казал „да”, а ти като си глух, ще чакаш до утре! А, сега слушай с другото, може и да чуеш нещо.

Чукам и пак се ослушвам. Не! Бре, тоя човек да не е умрял!

Тутакси се сетих за дядо Горчо от наше село. Тя е дълга история. Вие не знам, дали я знаете..., но ще ви кажа най-важното, че няма да устискате да я чуете докрай...

Тоя, дядо Горчо, живееше сам-самичък. Синовете му го бяха зарязали и бяха заминали по градовете..., там са и днес... Беше стар, ама се държеше и никой не вярваше, че скоро може да се прости с този свят. Но знае ли човек, какво го чака!...

Та, една заран отивам у дяда Горча да му искам секирата..., да докарам дърва малко. Моята я бях чукнал в камък предния ден и за нищо не ставаше.

Напъвам да вляза в голямата одая..., не може. Бутам – пак същото. Подпряно е само, викам си, работата не е читава! Връщам се аз за моята секира, тая..., изхабената..., па бой по вратата, бой..., дорде се разхвърча на дъски и дъсченца. Нахлувам вътре с взлом, значи..., нали така му викат сега?

В одаята, що да видя! Дядо Горчо се опънал по бейски на миндерчето и ми се усмихва сладко, сладко...

Хвана ме яд на старчето. Да ти влизат така в къщата, а ти да се хилиш, като че с мъжка рожба си се сдобил! Развиках се: Не, тая няма да я бъде! Нова врата няма да видиш от мене! Рангел не е глупак, за какъвто го мислиш ти...

Викнах, ама полека, лека се умълчах. Чудна работа! Аз се ядосвам, а той мълчи и само се усмихва!...

Приближавам по-наблизо, пуля очи..., посинял! Пипам ръката му – студена!

Ясноооо... Привършили са се земните дни на дядо Горчо...

После...., какво? Викнах жените, измихме го, облякохме му нова риза, потури, нови опинци... Не беше се така гласил ,човекът, от ергенските си години...

Чакай да запаля един тютюнец..., пак ми дожаля за човечеца...

Докъде бях стигнал? Аха... Та и с доктора, викам си, да не е станало същото. Ама тоя път няма да го бъде! Може да е доктор, може да е всякакъв..., тия пред Рангела вече не минават! Ще го разбера веднага докторчето..., живо ли е, мъртво ли е...

Озърнах се за секира – няма. Помислих да се върна у дома за моята..., кога ще е това! Оглеждам вратата оттук, оттам... и си мисля: колко и е на една брава! Да се изсиля и съм вътре. Ще действам, без да му мисля повече, както се изразяваше фелдфебела едно време в казармата...

Засилих се от пет метра и бух!... с едното рамо. Хубаво, ама каква беше тая врата, едва я докоснах и се отвори, като че само мен е чакала! Преметнах се два-три пъти в стаята и забих нос право в кушетката за болни. Озъртам се като крадец и..., докторчето стои на два метра от мен, облещило ей такива очи!, сякаш тоу що е глътнало жаба... Слабоватичко беше, та викам си, ако може нещо от уплах да му стане, още един грях на душата! Затова взех да го успокоявам. Седнах на кушетката и му говоря: Докторе..., аз такова..., ще извиняваш, ама помислих да не си умрял и...

Бре!, какво му стана на това момче! Развика се...,  закряска, кокошките в двора се разхвърчаха! Бил съм простак, бил съм идиот..., и аз, и всичките в това загубено село. До гуша му дойдело вече и щял да си вдига багажа в най-скоро време. А на мене щял да докаже, че е все още жив...

В това се и сам убедих..., можех да мина и без доказателства..., ама ако вземе наистина да се махне..., аз ще съм виновен! Иди се оправдавай пред съселяните тогава...

По едно време свърши с комплиманите си и като ме изгледа, сякаш едва сега ме е видял, попита за какво съм тук. Аз му се усмихвам насреща и му обяснявам, че съм тук да ми боцне една инжекциика. А той, дяволът, като чу, взе да се хили повече от мене и ми вика да събуя панталоните, и да лягам по корем.

Подавам му шишeнцата и правя, каквото ми е казал. Внимавам, с една дума, да не го разсърдя пак. Лежа си по корем и го наблюдавам с едното око. А той ме огледа от главата до петите, сякаш ще ми взема мярка за ковчег и взе да рови в един шкаф със стъкларии. По едно време се обърна. Гледам, държи игла по-голяма от губерката, дето жената шие от време, на време... Аз не дочувам, ама очите ми виждат добре. Най-малко петнайсет сантима имаше!

Постави я, изпразни едно от шишенцата и цръкна малко нагоре. Аз не мигам и очите ми право в нея! Викам си, какъвто съм само кожа и кости, с тая копраля ще прободе и кушетката... А и ми се усмихва..., няма да е за добро...

Погледнах към вратата и понечих да вдигна панталоните, но той ме натисна с едната ръка върху гърба, а с другата замахна, сякаш ще коли прасе! Веднъж, като дете ме боде селският бик и едва оживях, но не беше като тая инжекция! Стори ми се – на кол ме набиват! Напъвам да стана, ама докторчето уж слабоватичко, а държи здраво. Остана ми само да скимтя като кучето на комшията, дето го сгащих оня ден в двора...

По едно време ме пусна и ми вика да не мърдам – още не бил свършил. Отиде до масата и започна да пише нещо. Аз гледам жално ту към него, ту назад, където се поклащаше спринцовката като топола от вятъра, и се чудя какво да правя.

Хеле, написа си по едно време писмото и като ме попита как се чувствам, издърпа иглата. Олекна ми, като че от бесилото ме свалиха... Още имало да се живее...

Повече какво да ви разправям... Докторчето ме изпрати чак до двора – инталигентан и културен човек! А аз куцук-куцук, право в кръчмата на Пешо. Ще му дам, викам си, още пет лева, ама трезвен няма да изляза! Зер, втори живот живея...

Та, такава беше тая история. Бай ви Рангел много изпати, ама в селото и днес ни стои докторчето, да ни е живо и здраво!...