Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.04.2015 12:19 - Сватба
Автор: breg Категория: Изкуство   
Прочетен: 2561 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 18.08.2015 23:47



Някога село Червен брег е било хей на ония баири, около старата черква Свети Спас и на отсрещния – Драгне. От брега, който като крепостна стена пазел от юг, та почти до гората горе. А каква гора е имало! Всичко наоколо е било дъб и бряст. Никой не  знаел на колко години са най-старите и дебели дървета. През лятото се огласяла от хора, овце и кози, а през зимата вълци виели в нея.
Турците отдавна били вече по тези места. Но не в Червен брег, а в селата отсреща, покрай Рила. Те били господарите, а раята им работела и плащала данъци. Тук нямало турци, но чифлиците им били навсякъде около реката и в полето. А във всеки чифлик – кула. Строяли ги къде от големство, къде за да се виждат и най-далечните граници на чифлика. Около кулите имало хамбари, обори и схлупени къщурки, където временно или постоянно живеели аргатите. Когато приберели есента житото, царевицата, сеното…, повечето от тях се качвали пак горе, в селото, но някои оставали в чифлиците от немотия.
Така и онази есен… Минавало Димитровден, а слънцето още топлело земята, сякаш не зима, а пролет идва. Гората жълтеела, а шумата се стелела и от най-малкия полъх на вятъра. Живнало селото от завърналите се работници по чифлиците и от дюлгерите, които припечелвали по далечни краища. Чувала се глъч по улици и дворове, а младите се събирали около чешмата пред черквата, до големия бряст. Брястът бил толкова стар и огромен, че покривал и чешмата, и черквата, която и без това била до половината в земята. Ех, каква черква имало някога тука! С часове да ходиш  надалече, пак ще видиш и чуеш камбаната  ѝ! Но турците я разрушили… А после селяните направили тази, на същото място. Отдолу положили най-големите дялани камъни, от старата. Били толкова тежки, че с волове ги премествали и нагласявали. И нагоре зидали с камъни, но и с печени тухли, които избирали пак от старата черква. Покрили с широки и равни плочи, та вода от дъжд и сняг да не прониква вътре. Накрая натрупали около нея толкова пръст, че се виждало само половината от стените и покрива. Така се надявали турците да я пощадят…
Неделя било. От няколко дни се говорело, че на този ден ще има голяма сватба. Ще се женят Георги и Дена. Знаели ги всички, защото били лични и двамата. Георги живеел в горния край, почти до гората. А Дена – най-долу,  до брега, след който започва полето.
От ранни зори започнали приготовленията в дома на младоженеца. Мъжете заклали овен, запалили огън под казаните, жените шетали вкъщи и по двора. А когато слънцето се вдигнало над полегатите върхове на Верила, дошли и трима гайдари. Заедно свирели те все, когато ги канели. Изкусна им била свирнята – понякога се чувала в един глас, сякаш една гайда е само, а друг път се надсвирвали помежду си, коя от коя по-игрива, по-речовита…
Дойчин, бащата на Георги, стоял на чардака и наблюдавал шетнята. Намесвал се от време на време, но това било рядко, защото всеки си знаел задълженията и приготовленията вървели добре. Оглеждал двора, но и вдигал поглед към пътя, който водел към близката гора. Очаквал гости от съседното село, чийто махали били разпръснати далече по чукарите на планината. Той бил едър и побелял вече мъж. От години бил старейшината на селото, заради спокойният си и разумен нрав. Досега успявал да внася ред не само сред своите хора, но и да ги защити, доколкото било възможно пред околните турци-чифликчии. Жена нямал. Отдавна била умряла от болест. Затова днес бил радостен и доволен, че Георги ще се задоми, женски ръце да поемат къщната работа.
По едно време от гората се показал конник, който препускал в галоп насам. Видял го веднага Дойчин, но не му приличал на сватбар. Скоро конникът наближил толкова, че успял да го разпознае. Било едно от момчетата, които пасели овцете по поляните, далече в гората. Насочил се към тяхната къща, а като наближил портите, укротил коня и се развикал: 
- Чичо Дойчине! Турци!
Слязъл долу Дойчин и отворил портите.
- Къде са бе, момче? Много ли са?
- Трима са – на коне! – задъхано отговорило момчето. – На Змейова глава ги видяхме, но слизат насам, та може и до Погледец да са стигнали…
Погледец не било далече, а и от там се виждало цялото село като на длан. Стреснал се Дойчин. Досетил се кои ще да са тримата турци. Отдавна се носели слухове, че по Самоковско върлували Кара Ферхад, Хасан и Махмуд. Разбойници били, дошли чак от Пазарджишко. Грабели и убивали, а турската власт си затваряла очите. Липсата на наказание ги настървила още повече. Стигнало се дотам, че насам, в Горно поле се преселили много български семейства от Самоковско, които бягали от безчинствата им. Но се знаеше, че тримата слизали и по-надолу. Правели засади в Дервена, тясна клисура между Самоковското и Горно поле.
Събрали се разтревожени всички на двора. Показал се и Георги с няколко от другарите си. Време било да се ходи за булката, та вече били готови. Но сега как да тръгнат? Чакали Дойчин да реши, какво да се прави. А той се обърнал към сина си и наредил:
- Няма да отивате, сине, за булката. Съберете бързо хората ни, вземете си оръжието и се прикрийте наблизо. Да видим каква ще излезе тази работа… И да не правите курназ, ей! – предупредил ги, защото знаел, че младите са луди глави.
Имали дружина - по-млади и здрави мъже от селото. Смутни времена били. Селото било на кръстопът и оттук минавали какви ли не разбойници. А и вълци слизали през зимата от гората и нападали кошарите. Дружината внасяла спокойствие у хората, да си гледат работата. Имали си ножове, ятагани, а и пищови не липсвали. По това време ги правели вече в Самоков и ги купували с пари или срещу жито. Пълнели се с барут и олово отпред и не стреляли точно, но често в гората се упражнявали и разчитали на тях. Макар да нямало турци в селото, криели оръжието на тайни места. Особено пищовите…
- А вие се разпръснете по комшиите и не се показвайте – наредил Дойчин на уплашените хора в двора. – Но първо преместете казаните под навеса. Аз ще остана само, че огънят може да угасне – опитал се да се шегува, а съвсем не му било до шеги.
Когато останал сам, угасил огъня, където били казаните, та димът да не привлича вниманието и влязъл вътре.
Както предупредило овчарчето, скоро от гората се показали трима мъже на коне.  Дойчин ги видял веднага и лицето му помръкнало, защото колкото и да се надявал, че това са някои от местните турци, видът им показвал друго. Друго било облеклото на тези от съседните села, а и не носели толкова оръжие. Яздели бавно и оглеждали подозрително край пътя и първите къщи на селото. Единият – по-напред, а другите го следвали. С едната ръка държали юздите, а другата била на силясите, набучени с оръжие.
Надявал се Дойчин да отминат, но неговата къща била по-голяма, по-лична, та привличала вниманието и се насочили точно към неговите порти. Оградата била от каменен зид, почти човешки бой, но от конете дворът се виждал добре. Огледали набързо през зида, а после се спрели пред портата и заблъскали.
Нарочно се позабавил Дойчин, дано се откажат, но това удвоило яростта им и дори извадили пищовите си с намерение да стрелят по къщата. Нямало как, заслизал по стълбите, уплашен и с лошо предчувствие. Едва успял да отвори и нахлули в двора.
- Защо не отваряш бе, керата! – развикал се единият - нисък, но пъргав като пружина, брадясал, със зли очи, които го оглеждали под мръсната чалма.
- Задрямал съм, ага… прощавайте… - опитал се да го успокои Дойчин.
- Ние сме гладни, бре! Ядене да изнесеш веднага, а за по път агне да заколиш! – заповядал турчинът и се упътил да завърже коня за близката греда на навеса. – И не се мотай, че нямаме време много.
- Още няма агнета по това време, ага. Рано е… - казал Дойчин.
- Шиле ще намериш, гяур! Овца ще заколиш! – развикал се другият от турците – черен като арапин, издаващо анадолската му кръв. А третият вече се заврял под навеса и видял двата казана, от които още излизала пара.
- Ферхад, ама тоя гяур вече се е приготвил! – и повдигнал капака на единият казан. Лъхнала пара от врящото доскоро месо.
Като чул името на този, който по всичко личало, че е водачът им, за Дойчин нямало съмнение кои са гостите му. Надникнал Ферхад в казана, огледал двора и се засмял злорадо.
- Сватба ли има тука, бре! Къде са сватбарите? Булката къде е?
Видял, че не отиват на добре работите Дойчин и се опитал да излезе от положението:
- Няма сватба, ага. Помен ще правим на моята жена, та… затова са казаните.
- Лъжеш, гяур! Къде са сватбарите? Я, булката да излезе да помага! – и намигнал на другите, а те се ухилили угоднически.
- Каква булка, ага… Сам съм! Имаше женоря от селото, ама те са избягали, като са ви видели.
Не му вярвал Ферхад и дал знак да проверят в къщата. А на Дойчин заповядал:
- Бягай за ракия и ядене, бре!
Тръгнал навътре стопанинът и си мислил: „Щом бързат, ще се пръждосат бързо. Дано не слизат в селото, а да си продължат по пътя.” Когато влязъл вътре, турчинът тършувал в стаите. Изчакал го на вратата, а той, явно разочарован от това, че няма никой, слязъл по стълбите.
Бързал Дойчин, час по-скоро да се махнат. Но тъкмо да излезе навън, треснали почти едновременно няколко изстрела и се чули викове. Изскочил бързо на чардака и що да види! Турците се търкаляли на земята и брали душа, а през комшийският зид вече прескачали мъжете от селската дружина. Нахвърлили се върху агонизиращите разбойници и ги довършили с ножовете си.
Хванал се за главата Дойчин. Не искал кръв да се лее – все се надявал да ги отпрати мирно и да си довършат сватбата. Сега? В едно бил сигурен – не бива да излиза извън селото това, което станало току що! Слязъл бързо долу и викнал:
- Що направихте бе, момчета! Ще разберат турците наоколо, лошо ще стане! Нали ти казах, сине, да не бързате с оръжието! – скарал се на сина си.
Застанал Георги пред него.
- Тате! Не изтраях да гледам джелатите в двора ни! На моята сватба турци на трапезата си не искам!
- Прав е Георги, чичо Дойчине! – подкрепили го другите. – Можеше да те убият, а и по селото да вилнеят! Всички знаем кой е Кара Ферхад и бандата му…
Една след друга минавали мислите в главата на Дойчин. Хем бил ядосан от прибързаните действия на младите, хем бил доволен, че има кой да се опре на турците, когато се наложи!
- Стана тя, каквато стана! – омекнал той. – Сега давайте да скрием следите от случилото се!
После наредил да натоварят убитите на кола, да впрегнат конете и да ги заровят там, откъдето са дошли – дълбоко в гората. Събрали им оръжието, почистили кръвта, а конете разделили и затворили при другите коне в селото.
Не минало много време и от горния край на селото се чула свирня на гайди. Разтворили се портите на Дойчиновата къща и на пътя излезли сватбари. Извило се хоро, а после тръгнали надолу, покрай старата черква, срутена от турците, но с още личащи си зидове. До тях била новата, наполовина скрита в земята, но бяла, чиста и наскоро изписана отвътре. Пътят се виел към червения бряг, където бил домът на Дена. Напред вървели трима гайдари, а свирнята им била чудна! Ту свирели заедно, сякаш не три, а една е само, ту се редували и надпреварвали да разказват какво и къде се е случило…



Тагове:   легенда,   сватба,   breg,   Червен брег,


Гласувай:
3



Предишен постинг

1. boliarkabg - Здравей, Кирчо,
03.04.2015 09:50
трогателен разказ. Не заради случката, а заради това, че здраво са се държали нашите българи, задружно и смело. Не живеели лесно, но били силни,защото са се държали един за друг.
цитирай
2. breg - Така е, Милке!
10.04.2015 09:56
Примери от миналото и в днешно време, колкото щеш. Светли празници ти желая! :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: breg
Категория: Изкуство
Прочетен: 50405
Постинги: 24
Коментари: 3
Гласове: 20
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031