НА БОСТАНА

Огненият  кръг  на  слънцето  изскочи  зад  далечното  било  на

планината и започна бавно, но без колебание да набира височина. И

днеска ще  има жега.  Земята  едва  си  бе  отдъхнала  след  вчерашния

пек,  а бледите  капчици роса, образували  се от нощния хлад,  скоро

съвсем изчезнаха. Ниските, сякаш полегнали баири наоколо един по

един  се  предаваха  на  слънчевата  светлина. От  разхвърлените  тук-

там  рошави  храсталаци  се  разнасяха  птичи  песни,  които  все  още

поддържаха  спомена  за  отиващата  си  нощна  ведрина.

Селото  беше  долу,  съвсем  наблизо,  в  края  на  полето.  Къщите  се

криеха  сред  зеленината  от  множество  тополи  каваци,  израсли

високо покрай селската река. Черен път я пресичаше, виеше се като

змия  от  рид  на  рид  и  се  губеше  сред  маранята  далече-далече,  в

началото на гората. Край пътя се редят една до друга ниви тютюн,

слънчоглед, жито... 

И  селският  бостан...  Той  се  бе  проснал  на  един  огромен  хълм,

обърнал  снага  на  югоизток.  Стотици  малки  и  по-големи  дини  се

търкаляха и събираха сок от земята и слънчевата топлина. Близо до

пътя  се  виждаше  разкривена  колиба,  покрита  със  слама,  и  навес

пред  нея.  Тази  нощ  тук  за  сефте  нощуваше  селският  пъдар  Лазе

Поляка.  Кметът  беше  наредил,  докато  не  се  обере  бостана,  да

забрави за леглото вкъщи. 

Лазе  нямаше жена и  никой  не  го  чакаше. Тя  си  беше  заминала

млада от този свят, а той, още в силите си, често се заглеждаше в по-

хубавите моми и невести, които работеха по нивите. Пустото мъжко

око! Не можеше да му  забрани да не се обръща по жените... Но не

смееше дори да намекне на някоя. Къде от свян, къде от почит към

умрялата...

Цяла  нощ  се  скита  наоколо  и  седя  пред  колибата.  Едва  преди

разсъмване сънят го натисна и полегна вътре на  застланата с черга

слама. Уж за малко, а заспа дълбоко. 

...Станка  беше  лична  мома  в  селото.  Колкото  хубава,  толкова

дяволита! Около нея все ехтеше смях, щом се сберяха дружки. Няма

значение на седянка ли са, или в полето на нивата. 

Тази сутрин беше станала посред нощ и заедно с баща си и майка

си тръгнаха да берат тютюн. Много ѝ се спеше, но какво да прави...

Трябваше  да  побързат,  да  приберат  тютюна  от  нивата,  защото

презрееше ли, качеството му падаше. Сезонна работа – нужно е да

се свърши навреме. 

Когато минаваха край бостана, прииска ѝ се да си хапне диня, ей

тъй,  за разсънване. Но като видя разхождащия  се Лазе наоколо, не

посмя... 

Щом  попривършиха  беритбата  и  остана  само  да  се  съберат

натрупаните купчини  тютюневи листа и да  ги наредят в кошовете,

пуснаха я да си ходи, защото и вкъщи имаше работа. 

Мина  по  същия  път,  край  бостана. Като  видя  дините,  пак  ѝ  се

дояде. Огледа се наоколо за пъдаря, но не го видя никъде. Помисли,

че си е отишъл на разсъмване, и лекомислено кривна. Избра си една,

откъсна я и седна край пътя. Удари я леко в земята и тя се разполови

– червена, сладка... Разчупи едното парче и захрупа сладко...

...  Когато  Лазе  се  събуди,  слънцето  огряваше  вътрешността  на

колибата. Скочи и надникна навън. Кое ли време е вече? 

И  тогава  я  видя!  Седнала  с  гръб  към  него,  похапваше  си

безгрижно... Позна я веднага. Как няма да я познае, хубавица беше.

Огледа жадно  наведената  ѝ млада  снага,  бялата  ѝ шия,  оголена  от

привързаната коса... 

Стъписа се! Не знаеше какво да направи. Мъж или пъдар? 

Излезе и се покашля тихо, за да не я стресне. А тя го чу, скочи на

крака  и  се  вторачи  уплашено  в  него! Лазе  се  приближи,  погледна

недоядената диня на земята и каза:

–  Ти  що?  Крадеш  ли?  –  уж  трябваше  да  е  строг,  а  гласът  му

потрепери. Погледът – в земята. 

– Бате Лазе... Ми те... много сладки, бе... – каза тя смирено, ала

вече бе усетила, че той е смутен.

– Сладки, сладки... Аз за какво съм тука? Що да те правя сега!... –

вече гледаше високо – уж беше строг, а готов да отстъпи всеки миг. 

– Пусни ме бе, бате Лазе! Имам си работа вкъщи... – молеше се

Станка.

– Да те пусна... ама то така не може! Трябва нещо да си платиш... 

– Какво да ти платя! – удиви се тя. – Аз пари нямам в мен.

– Бе, не всичко се с пари плаща... – продължаваше Лазе, а гласът

му звучеше глухо. Ръцете потреперваха...

– А как се плаща за диня, бате Лазе? – насмешливо попита тя.

– Ти си хубава... Да си повдигнеш полите малко... 

– Ха! Колко да ги повдигна?... Ама ще ме пуснеш ли после?  

– Ще  те  пусна  я,  как  няма  да  те  пусна!  –  каза  по-смело  Лазе,

невярващ, че така лесно я склони. – Колко... Една педя... да кажем...

– Добре! Една педя... И да държиш на думата си!

И  тя  хвана  с  ръце  полите  на  омацаната  от  тютюневия  катран

рокля,  повдигна  ги  леко,  колеба  се  един  миг  и  повдигна  още

толкова. 

Показаха се стройни,  закръглени момински крака. Лазе ококори

очите  си.  Сърцето  му  затупа  бързо,  а  на  челото  избиха  ситни

капчици пот.

– Още да повдигна ли, бате Лазе? – каза Станка, а после се засмя

ситно,  ситно...  Гърдите  ѝ  подскачаха  под  роклята,  а  очите  ѝ  го

гледаха насмешливо и предизвикателно.

Години  вече  Лазе  не  беше  лягал  с  жена.  Женските  форми,

женските ласки бяха само спомен в съзнанието му. Когато премина

мъката му по умрялата, често сънуваше или си представяше друга в

прегръдките си. Но все не намираше сили да направи нещо... И ето

сега не изтрая...

–  Какво  ще  кажеш?  Да  повдигна  ли  още  малко,  а!  –

продължаваше да го обърква Станка.

Той усети, че няма да издържи на натрупалото се напрежение в

тялото му и ще изпусне себе си от слабия контрол, който успяваше

да си налага до този момент. Намери сили да каже:

– Стига толкова... Хайде, отивай си...

Но тя, опиянена от женската си власт над него, кискаше се и го

дразнеше:

– А, не! Ще повдигна пак! Динята беше скъпичка!

После  с  рязко  движение  вдигна  полите  на  роклята  си  отново.

Лазе  изстена  и  направи  крачка  към  нея.  Внезапно  остра  болка  го

преряза  в  гърдите! Топла  вълна  нахлу  в  главата,  а  погледът му  се

премрежи. Почувства слабост в краката си и рухна...

Момичето  го  гледа  няколко  мига  недоумяващо,  после  свали

полите  си,  направи  няколко  крачки  назад,  обърна  се  и  понечи  да

избяга. 

Строполилият  се  мъж  правеше  отчаяни  опити  да  се  изправи,

стенейки. Тя изглежда размисли, та се върна и опита да му помогне.

Но силите й бяха малко и се отказа.

– Хей! Що да те правя сега? Какво ти стана? – уплашено питаше   се оглеждаше  за помощ по пътя. После  се  сети нещо, хукна към

колибата и намери стомна с вода. Излезе бързо, напълни шепата си  го напръска. А след това изсипа на главата му останалата част от

нея. 

Това изглежда помогна. Лазе отвори очи и постепенно идваше на

себе  си. Но  нямаше  сили  да  се  изправи  –  тялото  му  тежеше  като

налято с олово...

– Какво ти стана бе, човек? – уплашено се суетеше тя край него. 

–  Нали  ти  казах  да  не  вдигаш  повече...  –  намери  сили  да  се

пошегува той.

– Ама ти не знаеш какво искаш! – засмя се поуспокоена.

В това време по пътя отгоре се показаха мъже и жени, които се

връщаха от нивите. Станка се изправи и започна да им маха с ръце

да побързат. Когато наближиха, заобяснява:

– Видях го паднал на земята! Не знам какво му е... 

Една от жените се ориентира бързо и се развика на мъжа до нея:

–  Отивай  за  доктора!  Какво  чакаш!...  От  жегата  ще  да  е...

Божкееее... Още нe e напекло, а какво ли ще е днес...

Слънцето, единствен свидетел на тая сцена, се издигаше все по-

високо  по  своя  път. Нищо  не  можеше  да  смути  поведението  му  –

какво ли не бе виждало досега...