Откакто се помня, нещо все ме тегли към водата. Да, зодия Риби съм, но при мен е прекалено...
Лято е. Тумба дечурлига сме на селските рибарници. Това бяха наредени едно след друго езерца, зарибени с шарани. Намираха се далече в полето, покрай пътя за Самоков, а от другата страна на шосето извива коритото на р. Джерман.  Край тях имаше малка кръчма, около която постоянно се носеше миризма на пържена риба. Сега там няма нищо. Само теренът все още напомня за някогашните гъолове...
Събрали сме се да ловим риба. Водата е изпусната в полето (за почистване на дъното от тинята) през циментови тръби, положени в земята между всеки два съседни рибарника. След последния продължава да се излива в широка вада, която служи за поливане на градините далече, далече... Тази тръба е не повече от шейсет сантиметра широка и около четири метра дълга, пълна догоре с вода, защото е в най-ниската част на дъното на последния рибарник. Рибата естествено се е натикала в нея и в двата вира - отпред и отзад. Риба много, ала опитай да я хванеш с голи ръце! Водата толкова мътна от тинята, че дори тя се щура и ни удря в босите крака. Някой извика, че го блъснала, но докато се наведе - избягала... Постепенно, водени от инстинкта си, рибите се скриха в циментовата тръба и ентусиазмът ни започна да намалява. Някои започнаха да излизат на брега, разочаровани от неуспешния улов. Но в моята глава се оформяше нов план. Представях си колко риба има в тясната тръба. Просто трябва да вляза там! Но си е страшничко... Умеех да задържам въздуха си под водата, но видех ли зор, изскачах на повърхността. А там? Какво ще направя?
Все пак, реших да пробвам. "Ще вляза с краката напред, поне докато главата ми е над водата" - помислих си. Така и направих. Седнах и започнах да се натиквам предпазливо навътре. Държах се за горния ръб на тръбата, който беше непосредствено под повърхността на водата. До кръста, до гърдите... Остана само главата ми навън. Хлапетата видяха смелите ми опити и се скупчиха над мен, на брега. Едни ми даваха съвети да изляза, други ме подкокоросваха да продължа... Гошо, не по-малко безрасъден от мен, гледайки какво правя аз, се мушна в отсрещния край. И веднага нададе викове - вътре е пълно с риба! Но и той не се решаваше да потопи главата си, и да влезе още по-навътре.
В един миг събрах кураж, поех въздух, досущ като шараните, които преследвахме, обърнах се по корем и се оттласнах назад. Усетих веднага гъмжилото от риби вътре. Но страхът ме накара да изляза отново. Развиках се:
- Риба! Много риба има вътре!
Децата тичаха от мен до Гошо и крояха планове как да се постъпи. Но каквото и да казваха, трябваше да се влезе много навътре. А там..., нямах ясна представа какво ще правя. Само по - навътре да съм!
Втори път напълних дробовете с въздух и пак в тръбата. Отблъсквах се с ръце внимателно и се придвижвах като раците, които съм преследвал, но на друго място... Рибите, паникьосани от присъствието ми, ме удряха от всички страни. Но на мен хич не ми беше вече до тях! Единствено мисълта за това, къде съм и кога да изляза, беше важна сега.
Неочаквано, нещо така силно се блъсна в краката ми, че в миг се изпари всичкият ми кураж! То беше нещо живо, грамадно! Задрапах напред с ръце и крака, с единствената цел - по-скоро да изляза на белия свят. Колко трябва да измина - нямах представа. На светлина, на свобода!...
След секунди напипах края на тръбата и като тапа изскочих от водата.
- Има нещо там! Голямо е! Чудовище ли, що ли!... - крещях и ръкомахах.
На отсрещния край Гошо се държеше по подобен начин. И той се блъснал в нещо много голямо. Попитах го:
- Бе, ти къде беше?
- Не бях още целия в тръбата. Само до гърдите и "то" се удари в мен! - отвърна ми.
И тогава ми светна:
- Дали не сме се срещнали  двамата, а?
- Знам ли... - замисли се той.
И тогава влязох отново в тръбата. Безрасъдство, любопитство, желание да се покажа... Сега, след толкова години, не мога да определя кое беше водещото. Днес не бих го сторил. Много причини да не го сторя, ще изникнат в съзнанието ми. Но... няма да съм доволен от себе си...
...Тогава преминах четириметровата тръба отново. Не хванах никаква риба, но децата ме гледаха като герой.
И най-важното - бях безкрайно доволен от себе си!